Светът отново превърта лентата и започва отначало...
Но не променя правилата.
Хората са тези, които ги променят. Защото имат нужда от някакъв ред, нещо, с което да измерват и съпоставят живота си. Измислят си календар, часове, дни...все неща, с които условно означават живота си. И така го поставят в рамка. Хората обичат рамките. Слагат в рамка картините и снимките си, поставят ограничители на земята, на държавата и най-вече на себе си. Така, поставили тези измислени граници, създали съответните правила, те спят спокойно, не съзнавайки, че тези граници ограничават тях самите. Защо да не може картината да продължава и извън рамката? Защо да не може да ходиш свободно по света, да виждаш и научаваш нови неща, да изследваш със собствените си, макар и несъвършени сетива неизследваното? Часовникът не ти ли поставя условието - живей дотук?! Ще ставаш в 6 часа, защото тогава трябва, ще си лягаш в 10, защото иначе няма да се наспиш, ще обядваш в 12, дори и да не си гладен... Правила, правила, правила... Но хората са толкова несъвършени. Как да спазиш собственото си правило, когато не ти се става в 6, а се будиш с първите лъчи на слънцето, без да го питаш колко часа показва неговия часовник и защо изостава или избързва?! Защо да си лягаш в 10 когато не ти се спи, а навън луната и звездите сияят и те канят да помечтаеш? Кой беше казал, че звездите са дупки в небето, през които прозира слънчевата светлина? Красиво, нали! Да, хората са несъвършени. Не могат да разберат правилата на вселената и да ги направят свои. Така няма да се налага да ги променят непрекъснато и все да грешат.
Някои понякога усещат, че има едно важно нещо, но бързат да живеят своя измислен живот и не се замислят какво е това нещо. Бързо забравят и отново започват да се боричкат за съмнителни ценности. Поставят условия за правилността на живота, но не им харесва да ги спазват. Упорито се борят със самите себе си цял живот в стремежа си да се нагодят към погрешните си правила и така да докажат правотата си.
Животът е поредица от избори - някои дребни и на пръв поглед незначителни, а други - сериозни и трудни...или поне някои си мислят така. Всъщност изобщо не е трудно. Целта е една, но едва забележима за мнозинството. Към хоризонта водят много пътища, но само един е правилния. Другите те изхабяват, изморяват и огорчават.
Животът е лесен, ако не го вземаш толкова насериозно. Той може и да е труден, ако искаш...това зависи от теб. Може да е театър, ако така ти харесва. Или пък каторга, ако предпочитанията ти те водят натам. Но при всички случаи животът е!
Неизменен в своите правила, непроменен в своята същност, но многолик и разнообразен. Подробностите нямат значение.
Вярвах, че мога да съм щастлива. И съм такава. Независимо от външните обстоятелства тълкувани по различен начин от различните хора наоколо. Не разбирах защо много от тях ме съжаляваха, когато преживявах поредната загуба. За мен нещата изглеждаха по-различно. Тъгата те пречиства по някакъв начин. Независимо от какво е предизвикана от нея излизаш чист. А радостта... Да, приятно нещо е радостта, но някак нагарча в спомените. Не знам защо, но мен радостните спомени винаги ме натъжават. Карат ме да се потапям в някаква носталгия по отминалите хубави моменти. Разбира се, обичам радостните събития, веселите събеседници и приятните изненади. Но предпочитам да не ги помня. Нека остане в мен само спомена за чувството, но не и спомена за това, което го е предизвикало. Ето това ме обогатява - палитрата от чувства и емоции, които откривам у себе си и които не спират да ме изненадват със силата и многообразието си. Силни са и отрицателните емоции, които ценя особено много. Мисля си, че точно те ме учат, а радостите ме награждават за наученото. Както в онова старо клише - всичко, което не те убива, те прави по-силен. Вярвах ли му? Не! Но вярвах, че всичко около мен, целия материален свят, е само временно явление. И продължавам да вярвам в това. Тази вяра не е като вярата в Бог - доказателствата са навсякъде. Колко пъти сме били свидетели на срутващи се богати империи, на разрушителни природни бедствия...В миг изчезват цели градове, превръщат се на прах като пясъчни кули, потъват в небитието...Богати бизнесмени за една минута стават просяци заради срив на борсата, банкрут на банките или просто заради вирус или друга повреда в компютрите...
Зависимост. Не обичам тази дума. Да зависиш от машина е доста глупаво. Да зависиш от друг човек пък е срамно, особено след определена възраст. Да зависиш от удобствата на цивилизацията изисква прекалено много време и доста малко разум, защото това означава да се подчиниш на нечия власт, да си поставиш погрешни цели, които да следваш в името на удобствата... Но не се ли случва точно това с повечето хора тук и сега? Защо? Цивилизацията с нейните глезотии е удобна, осигурява ти спокойствието и сигурността, приспива те с празни обещания, които само случайно стават действителност, върши куп неща вместо теб...за да ти осигури време, време през което да работиш за тази цивилизация. Постепенно се оказва, че това, което си изработил за освободеното време не е достатъчно и ламята-цивилизация иска още и още... И ти, вече свикнал с удобствата, нямаш друг избор, в противен случай трябва да промениш живота си. Но вече не знаеш как. Вече не можеш сам дори да мислиш, защото си свикнал някакви машини да мислят вместо теб или някой знаменит специалист да ти казва как се чувстваш и какво искаш. Превърнал си се в робот преди да си достигнал средата на живота си, но се харесваш такъв. Защото да си робот означава да живееш удобно, да си робот означава да си цивилизован. Каква ирония. Как се стигна дотук? Живота не се интересува от отговора на този въпрос. Той ще си продължи въпреки това. Тогава за какво да се притесняваме?
Понякога се чудя на празните и глупави проблеми на голяма част от човечеството. Но нямам доказателства, че моите собствени не са още по-празни и глупави. Не съм житейска мерна единица за никого и не искам да бъда. Но не искам и да се сравнявам с когото и да е, дори и с тези, които имам причини да уважавам. Предпочитам да съм невидима. Така ще мога да живея собствения си живот несмущавана от чуждите приумици и от измислените правила на стадото.
И все пак имам нужда от това стадо, най-малкото за да не се чувствам сама.
Може би моят живот е измислен, но не е ли така с повечето животи. Представите ми и начина ми на мислене са си само мои. Вероятността да има втори човек със абсолютно същите е почти равна на 0. Съвкупност от атоми, емоции и илюзии...може би и още нещо, но това е човекът. И атомите, колкото и еднакви да са, се групират различно, затова сме различни. Различията ни правят уникални. Разнообразието от външности и животи е невероятно. Така че този живот и този свят си е само мой. Или, както са казвали древните индианци от една доста по-разумна цивилизация, животът е сън. И всеки сън е уникален, защото всяко възприятие е уникално.
Тук съм за малко. На гости на тази планета, приютила ме, за да ме научи на нещо. Да ме научи как да бъда щастлива въпреки несъвършенството на триизмерното човешко тяло, въпреки стихиите, въпреки всичко. Да ме научи да виждам красотата наоколо, да я ценя и да й се възхищавам. Но без да я променям. Без да се намесвам в идеята за съществуването й, в нейния сън. Мога да продължа, да отида другаде и да изуча друг свят, друго измерение в друг сън, а мога и да остана. За живота това няма значение, защото той е навсякъде. И аз владея една част от него завинаги. С тази мъничка частица живот се разпореждам сама. Сама решавам какъв сън ще сънувам и къде. Не е ли чудесно това?
Надеждата. Хубава дума. Но в мига, в който разбереш вечността и относителността на нещата, вече нямаш нужда от нея. Защото я заменяш с друга дума - увереност. Коя е по-добрата и по-красивата? С коя си по-щастлив? Дали с надеждата, че утре ще е по-добре или със сигурността в утрешното слънце. Не, не искам да се надявам, че ще бъда щастлива...някога. Знам, че ще съм щастлива, че съм щастлива винаги.
Дали Айнщайн е осъзнавал истинското значение на своята теория за относителността когато я е създавал? Времето като измерител, околната среда като визуализация и възприемане, чувствата, усещанията, дори истината...всичко е относително. Има само едно сигурно - живота. Той е навсякъде и не може да бъде унищожен. Онова, което съм аз не може да се възприеме с очите, защото те са затворени, дори когато ме гледат втренчено, не може да се възприеме с ушите, защото те чуват само онова, което искат да чуят, не може да се възприеме чрез докосване, защото ръката на докосващия е материя, различна от моята, не може - защото илюзията пречи. Всеки ме възприема различно според собствения си сън, според собствената си представа за живота, според собствените си желания и мечти. Аз съм частичка живот, която само твоята частичка живот може да усети истински, без илюзията на относителния свят.
Веднъж един призрак поиска да ми каже нещо. Когато се съгласих, той ми показа поредица от картини, които и Пикасо би се затруднил да определи. Това бяха преливащи се цветове, наслагвани един върху друг, изригващи едни от друг, невъзможни, неземни, ужасни и прекрасни едновременно. Попитах какво е това, а призракът отговори - Когато му дойде времето, ще разбереш. След време, доста дълго време, видях орела. Стоеше кацнал на висока скала и оглеждаше земята в низините. Там се редуваха зелени, кафяви и сини петна, някои по-големи, други - едва забележими. Той зорко огледа низината под себе си и литна. През очите му отново видях земята, но този път от много високо. От толкова високо, че цветовете се преляха, сляха, насложиха... и аз познах една от картините на призрака. Беше прекрасно.Спомних си всичко, което ми показа онзи призрак. Една от картините беше златна със сини точки по нея. Цялата грееше, а точките бяха като мъртва зона, мрак, който те поглъща, ако позволиш на погледа си да се задържи твърде дълго. Сякаш слънцето беше пробито и през дупчиците в него прозираше тъмното небе. И до днес не знам - това обратната страна на нощното небесно платно ли беше? Но знам, че искам да съм орел, за да мога да виждам истинското без заблудата на дребни детайли, без чужда намеса и тогава ще полетя...
Рила - планината символ на сила. Седя близо до върха и гледам към него. От стръмните скали лъха студ, но аз усещам някакво странно приятелство, усещам силата на планината да се влива в мен. Рила ме предупреждава честно - внимавай, може да те нараня. И аз внимавам, защото за този великан аз съм почти невидима, както са невидими малките мравки за мен, онези които неволно наранявам аз. Виждала съм снимки на много по-високи планини, но от снимката не може да се усети величието и духът й. Поне аз не мога. Всяка планина има свое излъчване. Странджа ме топли с прегръдката си, Родопите ме разпиляват в мечти, Стара планина ме прави любопитна и палава като дете... Но само Рила ме респектира, привлича и ме кара да се състезавам сама със себе си, да се побеждавам. Мога ли да остана там завинаги? Не! Но не защото ме плаши, а защото е вид ограничение. Планината няма да ми позволи да се огранича, защото знае и спазва законите на вселената. Мога да се връщам винаги, когато имам нужда от някой, който да ми каже - я се стегни, ти си достатъчно силна и можеш да победиш във всяка битка. Планината е жена - моя приятелка и учителка, в някакъв смисъл дори майка. Тя е скалата зад гърба ми, която ме пази от враговете и ветровете – сигурност!
Символ на сигурност. Има една книга, в която се разказва за корабокрушенци, заседнали на кораб, закотвен близо до остров. Двама души – учен и духовник – които никога през живота си не са управлявали кораб. Островът е толкова близо, но без лодки – недостижимо далечен. Липсват им и сечива, с които да си направят сал. С течение на времето островът се превръща в основната им цел. Корабът им осигурява достатъчно храна, вода и други условия за живот, но като че ли им се струва недостатъчно стабилен. От своя страна островът е непознат, възможно е да има враждебни създания там, но за тях е символ на стабилност. Защо ли? Само твърдата земя под краката им ли би им осигурила нужната сигурност? За тях – да! Ако бяха моряци корабът щеше да е достатъчен, но за двама души, които дори не умеят да плуват, сигурността е земята. Там, на оня мечтан остров, те знаят как да живеят, знаят как да оцелеят. Островът е по-познат. А корабът, колкото и внимателно да е проверен и изучен, си остава чужда територия. На него няма сигурност.
Всеки от нас има своят кораб и своя остров. Понякога попадаме на чужди кораби, които ни карат да се чувстваме некомфортно, несигурно и да копнеем за оня остров, на който ще можем да стъпим здраво на краката си, да се почувстваме у дома.
Къде е щастието? Всички го търсят. Определенията за него са толкова, колкото са и хората по света. Ако си нагласил правилно душата си, можеш да си щастлив и в най-безнадеждните ситуации. Не, не е лудост! Сещам се за един филм – лекар обърка пациентите си и каза на напълно здрава жена, че умира от рак и ще живее най-много още 2 седмици. Тя се разплака и си отиде. После, разбрал грешката си, лекарят я извика, за да й се извини. Тя дойде сияеща при него и каза, че е продала къщата си и е напуснала работа, изобщо - наредила е всичко в живота си така, че да прекара последните му дни както винаги е мечтала. Когато разбра, че диагнозата е била погрешна, тя пак се разплака, съжалявайки за загубения дом и работа. Но след време, когато отново се срещна с лекаря, тя пак беше щастлива, дори му благодари, защото с погрешната си диагноза я беше подтикнал да осъществи мечтите си и да преосмисли целия си живот...да започне отначало.
Колко начала може да имаме? Много, толкова, колкото искаме. Толкова, от колкото се нуждаем, за да сме щастливи, за да се научим да бъдем щастливи, където и да сме. Животът ни е низ от избори, от опити и всеки избор може да ни постави на прага на ново начало. Животът не почва и не свършва тук, в това измерение, на тази планета... ТОЙ Е! Винаги и навсякъде. А сънят, който наричаме тук и сега живот, може да свърши и да започне нов, когато ние сами решим. Всичко е въпрос на избор – твоят, моя, нашия...до безкрая.
Една новина инжектира мощна доза оптимизъм у търсачите на извънземен живот.
