ЗА РАЗСЪЖДЕНИЯТА

В едно село живеел много беден старец, но даже кралете му завиждали, защото имал прекрасен бял кон. Кралете му предлагали невиждани суми за коня, но старецът винаги казвал, че конят за него не е кон, а личност и не може да го продаде....Веднъж старецът видял, че конят го няма и всички жители на селото му казали: 
-Ти си един нещастен стар глупак, ние винаги сме знаели, че конят ще избяга в един момент. Да беше го продал и сега щеше да имаш купища пари. 
-Не отивайте толкова далеч-отговорил старецът-просто кажете, че конят го няма на мястото му. Това е фактът. Дали това е нещастие или благословия, кой знае, това вече е разсъждение. А кой знае какво ще последва. 
Хората се смеели на стареца, те знаели, че той не е съвсем в ума си. 
Но след 15 дена конят се върнал и довел със себе си още 10 също толкова красиви коня. 
-Старецът беше прав-започнали да говорят хората, това наистина не е било нещастие, а благословия. 
-Не отивайте толкова далеч-пак отговорил старецът-фактът е, че конят се върна и доведе още 10 коня със себе си. Кой знае дали това е благословия или нещастие. Това е просто фрагмент. Вие прочетохте само една дума в изречението, как може по нея да съдите за цялата книга. 
Този път хората не обсъждали, но в себе си решили, че старецът не е прав-11 прекрасни коня, нима това не е благодат. 
След една седмица синът на стареца, който започнал да обяздва конете, паднал и си счупил и двата крака. 
Хората отново започнали да говорят: 
-Прав беше старецът. Това не беше благословия, а нещастие. 
-Вие сте пълни с разсъждения. От къде знаете това благословия ли е или нещастие. Кажете просто, че синът ми си счупи краката. Това са фактите. Кой знае дали това е благословия или нещастие. Животът ни се дава на парченца, повече не ни е дадено да знаем. 
След няколко седмици страната започнала война и всички момчета от селото били взети войници. Цялото село плачело, защото знаело, че повечето от тях няма да се върнат. Синът обаче останал при баща си, защото бил инвалид. Хората отново отишли при бащата и казали: 
-Ти пак беше прав, старче. Твоят син със сигурност ще остане жив, а за нашите не знаем. Твоето беше благословия. 
Старецът отвърнал: 
-Вие продължавате да съдите. Факт е само, че моят син е останал в къщи. Само абсолютът знае дали това е благословия или нещастие... 

Докато съдите, вие не растете и не се развивате. Разсъждението означава застинало състояние на ума. Умът обича да разсъждава, защото развитието е рисковано и неуютно. В действителност пътешествието никога не свършва, завършва една част от пътешествието и започва друга. Животът е просто един безкраен път...

СМЪРТТА И ТОВА, КОЕТО НИКОГА НЕ УМИРА

При Буда дошла жена, която плачела и крещяла. Умряло нейното дете, а тя не можела повече да има деца. Плачела и молела Буда да съживи детето и. Буда казал: 
-Ще ти помогна. Но първо иди в селото и донеси няколко синапени зърна от къща, в която никой никога не е умирал. 
И жената тръгнала да обикаля селото от къща на къща. И навсякъде хората и казвали: 
-Няма проблем да ти дадем синапени зърна, колкото си искаш. Но другото условие не можем да изпълним. В тази къща са умирали хора. 
И така ставало отново и отново, но жената все се надявала и продължавала да хлопа по вратите. И така цял ден. 
А привечер велико разбиране я споходило. Смъртта е неотменна част от живота и се случва постоянно. Смъртта не е нещо лично и не се отнася само до нея. 
С това разбиране тя се върнала отново при Буда и той я попитал: 
-Е, къде са синапените зърна? 
А тя тихо се усмихнала, отпуснала се в краката му и помолила: 
-Аз искам да позная това, което никога не умира. Аз вече не моля да ми върнеш сина, защото знам, че той все пак отново ще умре. Моля те, помогни ми да позная това, което никога не умира.

МЪДРИЯТ ПРОСЯК

индийска народна приказка


Живял някога в едно село беден човек, който всеки ден неуморно обикалял околните села да проси милостиня. Така след време събрал много ориз.
— Ти вече не си беден. Кажи какво правиш с толкова много ориз?
— Деля го на четири — отговорил просякът. — Едната част давам на дявола, другата - в заем, третата хвърлям в реката, а четвъртата оставям в храма, дар за бога.
Всички били много учудени от отговора му и започнали да го разпитват:
— Къде е този дявол? И кой е този, дето взема заем от просяк? А в коя река хвърляш ориза? На кой храм правиш дарение?
Но просякът не им казал нищо повече. Тогава селяните много се ядосали, хванали го и го закарали при царя. Царят му заповядал да говори и той не можел да не се подчини.
— Царю — казал той, — дяволът е жена ми. Тя нищо не работи, само яде и спи. За да насищам лакомията й, трябва непрекъснато да прося.
— А кой взема заем от тебе? — попитал царят.
— Втората част от ориза е за сина ми. Сега той е малък, а моите крака още вървят и мога да го храня. Но утре, когато порасне, а аз остарея, той мене ще храни. Та ето за какъв заем говорех.
— Ами какво значи, че хвърляш в реката третата част на ориза? - попитал пак царят.
— Имам малка дъщеря - казал просякът, — за която трябва да се грижа. Но когато порасне, тя ще се омъжи и ще ме напусне. Е, царю, кажи оризът, който й давам, не е ли като хвърлен в реката?
Накрая царят попитал:
— А в какъв храм и на кой бог оставяш последната част от ориза?
— Царю, този храм е моето тяло, а богът — душата ми. Ако за тях не се грижа, как ще имам сили да живея?
Царят много харесал отговорите на просяка.Той го възнаградил богато и го пуснал да си върви.

Урокът на пеперудата

Веднъж в един пашкул се появила малка пукнатина и случайно минаващ човек стоял часове и наблюдавал как през тази малка цепнатина се опитвала да излезе пеперуда. Минало доста време, но пеперудата сякаш изоставила своите усилия, а цепнатината оставала все така малка. На човека му се сторило, че пеперудата е направила всичко възможно и че у нея не са останали никакви сили за каквото и да било повече. Тогава човекът решил да помогне на пеперудата: взел малко ножче и разрязал пашкула. Пеперуда излязла веднага. Но нейното телце било слабо и немощно, крилата й били недоразвити и едва се движели. Човекът продължил да наблюдава, мислейки че крилата на пеперудата ще се оправят, ще укрепнат и тя ще може да лети. Но нищо подобно не се случило.
През остатъка от живота си пеперудата се влачила по земята. Тя така и не могла да литне.
И всичко само заради това, че човекът, желаейки да й помогне, не разбрал, че усилието за излизане от пашкула е необходимо на пеперудата, за да може течността от тялото й да премине в крилата, те да се разгърнат и така тя да може да лети.
Животът заставял пеперудата с труд да напусне тази обвивка, за да може да расте и да се развива.
Понякога именно усилието ни е необходимо в живота.
Ако ни беше позволено да живеем, без да срещаме трудности, то бихме били ощетени. Ние не бихме могли да станем толкова силни, колкото сме сега. Никога не бихме могли да полетим.

Аз молих за сила ..., а животът ми даде трудности, за да ме направи силен.

Аз молих за мъдрост..., а животът ми даде проблеми за разрешаване.

Аз молих за богатство..., а животът ми даде ум и силно тяло, за да мога да работя.

Аз молих да мога да летя..., а животът ми даде препятствия, за да мога да ги преодолявам.

Аз молих за любов..., а животът ми даде хора, на които мога да помогна да разрешат проблемите си.

Аз молих за блага..., а животът ми даде възможности.

Не получих нищо от това, за което молих... Но получих всичко, което ми е нужно