Прекият път към Рая минава през Ада. И всеки създава своя Ад когато и както намери за правилно. Когато щастието е изстрадано то е ценно.
Въоръжени с купища клишета, отваряме нова страница и започваме да пишем. Кой съм аз, какво съм аз, какво ценя, какво търся...Все въпроси, на които търсим отговорите - бавно, един по един, през цялото пътуване.
Някой беше казал - внимавай какво си пожелаваш, защото може да го получиш.
И е бил прав. Когато си пожелаваме нещо, смятаме, че то ще ни направи щастливи, ще ни обогати по някакъв начин. И сме сигурни, че ще се справим с всички трудности по пътя, че ще съумеем да омекотим проблемите, съпътстващи всяко щастие.
Друго клише - няма пълно щастие. Но не е и необходимо да е пълно, защото тогава няма да е щастие. Ще се загуби в ежедневието с отегчение и скука. Никой не намира
скуката за привлекателна.
Лековатите форми на общуване са приятни, дори забавни, но по никакъв начин не са ценни. Не обогатяват нито една от страните, участващи в това общуване. Постепенно те се превръщат в убиец на време. Времето, което никой не цени, нито забелязва. Времето, което вместо в ценност сме превърнали в бреме...Съвсем естествено е да искаме да се освободим от тази тежест - времето.
И повтаряме, че търсим най-важното. За всеки то е различно - красота, творчество, успех, пари, любов... Постепенно се превръщаме в самотни бегачи на дълги растояния, преследващи собствените си цели и не обръщащи внимание на чуждите нужди.
Целта е ясна, пътят - също. Дали ще постигнем целта си или ще се провалим - резултата е един и същ. След еуфорията от успеха или тъгата от провала неминуемо идва осъзнаването, че сме сами. Някъде по пътя сме загубили приятелите си,познатите си и способността си да общуваме с хората и отчаяно започваме да търсим сламката, за
която да се хванем. Готови сме на всякакви компромиси, на всичко почти за да се справим със самотата...
А кога осъзнаваме, че с компромиси и примирение губим достойнството си?
Абонамент за:
Коментари за публикацията (Atom)
Няма коментари:
Публикуване на коментар